ИЗПОВЕД НА ЕДИН ГРЕШНИК
Съдбоносните страници дивни
Ме огъваха нощем и денем.
Но живеех с мечти милостиви.
Ти не знаеш какво си за мен.
Самотата ме дебнеше трайно.
Наранен, наранен, наранен.
Но копнеех по теб всеотдайно.
Ти не знаеш какво си за мен.
Чародейната страст вдъхновена
Спря дъхът ми – до болка смутен.
Появи се Ти тъй ненадейно,
Та се питах коя е пред мен!
Неразбран дотогава, без блян –
Съм се чувствал почти повален…
А награда за грешните няма.
ТИ НЕ ЗНАЕШ КЪКВО СИ ЗА МЕН.
МАЙСТОРА И МАРГАРИТА
ПО БУЛГАКОВ
С трепет неземен, докрай любопитни
Над всеки прозорец висят на бивак
Вечер при мръкнало плахо звездите
И призрачен грейва небесният мра.
А птичето ято го дебнат премеждия.
То не подгъва криле, а отлита!
Гротескна творба ли е всяка надежда?
Майсторе, беше ли с теб Маргарита?!...
Вечер при мръкнало плахо звездите
Надничат през твоя прозоречен стих.
Галят те, любят в захлас и не питат
Чия е душата в обречен жених.
Живота ти: тъй безвъзвратно прелистен –
Оцелял в самотата си, чий е все още?!...
Орисан е твоят прозорец единствен:
Маргарита да чакаш и денем, и нощем.
СБУЧАЕН РАЗМИСЪЛ
С надеждата да оцелеят
Отлитат птиците на Юг.
Лудеят спомени, лудеят…
Какво от туй, че си при друг.
Навярно малко променена.
Навярно много ме боли.
Навярно още си у мене
В утехата, ЧЕ СМЕ БИЛИ…
Очи не се ли срещат, казват
Забравяли се бързо те.
Но твоите и днес наказват
Лиричните ми стихове.
И сам не зная колко струва
Раздялата в един живот.
Художникът ли я рисува.
Или неземно сетиво.
Навярно тя е стих орисан.
Загадъчно необходим.
Навярно – философска мисъл.
Потребна, за да се родим…
С надеждата да оцелеят
Отлитат птиците на Юг.
Лудеят спомени, лудеят…
Какво от туй,
че си при Друг.
МОЖЕ БИ
СЪМ ТЕ СЪНУВАЛ СИЛНО
с белязания дъх на самотата.
И копнял съм да те милвам, милвам –
Тъй както милват се с очи цветята.
Може би е грях, че си ми нужна…
Може би съм дръзнал
ДА ТЕ ПРЕОТКРИЯ…
Ако някой ден ни стане тъжно, тъжно,
Непотребни ли ще сме си Ние?!...
Когато идва луда, луда самота.
Когато огънят за огъня се бори.
Но ражда ли се и Магьосница добра,
Се ражда и щастливец
между влюбените хора.
Л Ю Б О В
„Любовта е тайна както за малките,
така и за големите”
ГИ ДЬО МОМАСАН
Навярно си мираж.
Теб всичко те краси.
Шептя, шептя в захлас:
НЕ СИ, НЕ СИ, НЕ СИ!!!
И власт над тебе нямам.
Случайно не умрях.
И пак си забранявам
Да прося грях след грях.
Навярно като всеки жив
И просякът със страст обича.
Копнеещ, прям и справедлив –
Докрай в магията се врича.
НЕ МОЖЕ никой никого да съди
Щом някой влюбил се е силно, лудо.
ВЗАИМНОСТТА Е ВСИЧКО. И ЩЕ БЪДЕ!
Останалото
Само е заблуда.
НЕ ТЕ ЛИ
в отчаяние измислих –
Набеден от риск
В страданието изящно?...
Все повече и повече
Сърцето ми те иска
От луда страст и скръб
Кънтящо.
ЗА ТЕБЕ всичко
всичко
бих простил
по догмите
на чуждата себичност.
Но в себе си
завинаги съм те скроил!
И мога
още толкова
по толкова
да те обичам.
ПО ЯВОРОВ
С хубост цялата пропита
като в приказка бе Тя!
Съгледах я и преживях събитие!
Не мога и днес да се свестя.
Не разсъждавах, даже и в беда
Пред красотата вечна!
Осъдиха ли цялата ми свобода
Очите й – пречистено поречие?!
Макар БЕЗПЪТНИЦИ чаровни
Знамение са в бедния ми свят.
Да ги отпъдя и в съня не мога.
ДВА БИСЕРА В ИНТИМНИЯ ПАЛАТ.
Навярно са „очите на дете”?!...
Не питат стар ли си или си млад.
Вещаят любовта привидно скрита –
ТЕ:
ДВА БИСЕРА В ИНТИМНИЯ ПАЛАТ.
