Т А Н Ц  
                                   На Айседора Дънкан

Една жена – като самотна чапла.
С примамващ тен и подивяла плът...
От прелест се задъхваш недочакал...
Възкръснал си – осъден с бавна смърт...

Вълшебен сън без жал ни е обхванал –
превърнал сетивата ни в копнеж...
Дори магните въздухът е станал –
в очарование от миг за Вечност.


                          ДУШАТА МИ

                                   е прахан за огниво,
която чака своя земен шанс.
Посегне ли ръка немилостиво –
посяга къмто своята душа.

Суетна до заветния двубой.
Искрицата е нейната утеха.
Лишена от милостив покой
сънува справедливост крехка.

Ще раздаде последна обич в края
с въздишка една под праведна жарава.
С любов ще стъпи в Ада или Рая –
неспираща докрай да се РАЗДАВА.

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ПИАНИСТКА

Усмивка – от сонет изтънчен.
Коси – от водопад клокочещ.
Очи – от луд копнеж несръчен.
А устни – от нектар порочен.
И пръсти – по клавиши галопиращи
извайват Лунната соната...

О! Сякаш стон след стон
                             отвред напиращи
громят блажено самотата!
БЕЗ ТЕБ
                увяхва тялото болезнено
и мимолетно пърхат сетивата.
Денонощията – алчна бездна...
Ни радост, ни копнежи, ни отплата.

И тъй е беден и вледенен стихът ми.
Не сгрян и от спомени предишни.
Притворен и претръпнал е смехът ми.
И сякаш бръчките са тъй умишлени.

Отново те сънувам и въздишам
като пред цвят разпърхан в апогея...
С какви сравнения да те опиша,
като БЕЗ ТЕБ не мога да живея.

                        МИГЪТ НИ  
                             вечността крепи
през младостта и в старостта.
НАДЕЖДО, не умирай – потърпи!  
Любов назаем няма по света.

Предзалезната съдбовина
е равносметка допотопна
към свидни хора и родина, 
щом гостенката с грях потропа.

Излишни ли ще сме тогава –
създали радост, красота?
След патетичното: "ПРОЩАВАЙ!"...
нЕПОДСЪДИМА Е СМЪРТТА.

От спомените си пленен –
завидно име да шептиш.
А Там – докрай усамотен –
да молиш да се преродиш...

Мигът ни вечността крепи
през младостта и в старостта.
НАДЕЖДО, не умирай – потърпи!
Любов назаем няма по света.


             НЕВЕРОЯТЕН
                        спирам тук и там
след вероятно силното:"ПРОСТИ!"
Без сълзи плача, пея, даже сам!
То беше ревност, обич беше ТИ!

Да бих могъл да върна онзи пламък
изпепеляващ ме зад онзи праг
зазидан в кулите на онзи Замък!
Да закопнея пак и пак
                                       и пак!
СЛЕД ТЕБ
до грях щурци се изпокараха.
Била им серенадата излишна.
Те нови песни с нова страст
                                          подкараха.
Но вече никога с любов предишна.


                       А БЕШЕ ТВОЕ
                              правото на избор.
И нямаше да те зазидм с ревност.
От стъпките ти моят праг орисан е
и моят свят е прелъстен от нежност.

Но трябваше ли да си кажем "Сбогом"
преди да сме извикали "Здравей"?
Да те забравя – вероятно мога.
Преглъщам с щурм нелепото "Живей".

Вън листопадът пламенно ехти
под ударите на съдбата костелива.
И пламенно нашепва ми: Ех, тиии...
Отвръщам му: Дано,
                           дано да е щастлива!